Иво Андрич - сръбският носител на Нобелова награда. За него се знае много. Но парламентът на земеделското училище „Радош Йованович Селя“ няма да ви занимава с това… Поне не засега… Сега ви представяме мислите на един от нашите членове относно концепцията на произведението на Андрич „Проклетият Двор “и времената, пред които сме изправени.

И накрая, вие имате видео на драматизацията на това произведение с може би най-великолепния актьорски състав, включително със Зоран Радмилович.

Като прочетох „Проклетият двор“ на нашия носител на Нобелова награда Иво Андрич се замислих, че това не е просто затвор, а че има такива дворове навсякъде около нас. Това е нашият живот, нашата реалност, това е нашето настояще. Стаята ми е голяма тъмна бездна, която ме заобикаля и ме прави затворник. Малко парче небе и весела игра на облаци през него. Това е картина, която виждам, докато отварям уморените си очи. Не е нужно да сте престъпник, за да станете жител на проклетия двор. Всичко е около нас. Продължаваме да чуваме за пандемията. Не ходим на училище и свободата ни на движение е ограничена. Това не е ли проклет двор? Това знание допълнително засилва тревожността ми. Чувствам се безсилна. Бих избягала от всичко. Как мога да избягам от себе си и от мислите си? Моят ум също е Проклет двор, а душата ми е затворник. Ние сме поробени от нашите успехи и навици. Лабиринт, от който не мога да изляза. Всеки въпрос има хиляда отговора, всеки от тях задава още хиляда въпроса. Физическото и социално разстояние ни отдели един от друг, като същевременно ни свързва с основата на най-ценното, семейството. Опитвам се да мисля позитивно. Потискам слабостта, която чувствам дълбоко в себе си и се старая да бъда силна. Бавно разрушавам стените на двора на моя живот, отхвърляйки мисълта, че целият свят се страхува от ужасния вирус COVID 19. Човек може да бъде свободен, само ако вижда положителни и красиви неща около себе си, които хранят неговата душа. Стъпка по стъпка той изгражда по-силно себе си върху руините на собствения си живот. Да намерим звезда, която ще ни отведе в бъдещето, към свободата. Стените на проклетия двор ще останат зад нас като предупреждение, че не трябва да сме слаби, безотговорни и че трябва смело да продължим напред.