Седмицата на Бора, която традиционно се празнува като „ден на нашето училище“ със специална програма и различни дейности, тази година ще бъде отбелязана в леко променена форма, поради настоящата ситуация. Учениците от нашето училище (което гордо носи името на този велик човек) положиха усилия да намерят и подготвят интересни неща за живота и работата на Бора, за да изразят съвместно мнението и интерпретацията на неговия труд. В допълнение към биографичните елементи, в текста, който следваме, е описанието на това, което характеризира работата му, с какво е бил известен, какво е разказвал на другите и какво е било отношението на градските власти към него след смъртта му ...

Борисав Станкович е роден във Вранье през 1875 г. Рано загубва родителите си и израства с баба Злата и нейните истории от стари времена. След гимназията във Вранье и Ниш завършва юридическия университет в Белград. Работил е като държавен чиновник за работни места, които нямат нищо общо с литературните му афинитети и амбиции. Обвързан с родината си, по-скоро с родината в миналото време, Станкович намира темите за своите разкази, романи и пиеси. Той няма афинитет към съвременността и съвременните разработки, още по-малко към новите литературни течения - остана извън модерното време, в света на стария град Вране. Той се потопи в миналото и там намери нещастни хора, нещастия, вечни страдащи. Той влезе в литературата тихо със сборника „От старото Евангелие“ (1899), който с архаичното си заглавие не привлече значително внимание. Едва неговите кратки разкази, публикувани в списания и вестници, и сборниците „Старите дни“ (1902 г.) и „Божии деца“ (1902 г.) ще представят Станкович като най-големия разказвачески талант в сърбийската литература (Йован Скерлич).

„Нечиста кръв“ (1910) допълнително затвърждава вярата, че в сръбската литература се появява изключителен разказвач. Освен това двата незавършени романа - „Шефът Младен“ и „Певците“ останаха след Станкович. Драмата „Кощана” (1902 г.) има успех и представя Станкович като драматург. Въпреки това, по-късните пиеси Ташана и Йовче не представиха на Станкович място като значим драматург. Нападнат за сътрудничеството си в окупационен вестник по време на Първата световна война, Станкович се оттегля, спира да създава и умира, самотен и разочарован през 1927 г. в Белград.

Работата на Бора Станкович е свързана изключително с Вране, неговия климат и хората, но не с Вранье от времето на писателя, а с отминалите времена и времето на преход от стари към нови социални отношения. Ето защо този път беше изпълнен със социални катаклизми и лични драми, добре забелязани и майсторски трансформирани в кратки истории, романи и драми от творческото прозрение на Станкович. Той има дитирамби -  изображения на скандираща красота, радост от живота и лично щастие; той има нещастна любов и трагични любовници, погрешно изживяни животи и вечно съжаление за младостта; той има богати и могъщи, слаби и безсилни, малки и пълни, както и страхливи и гладни Божии хора. От една страна има младежта, с всичко, което тя води и изисква от живота, а от друга е всичко, което този живот, който трябва да се живее, отрича и отнема.

След Светолик Ранкович, Борисав Станкович е първият сръбски писател, който въведе специални, поразителни и темпераментни женски персонажи в литературата. Женските герои на Станкович са, всеки за себе си, оригинални и необичайни: Софка, Кощана, Нушка, Аника. Сякаш женската интимност на Станкович беше тема табу; жените бяха просто част от ежедневието, съпруги и майки. Със Станкович женската красота спечели видно място; женските копнежи и трепереща чувственост, намериха място в художествената проза; за първи път ясно се заговори за вътрешни вълнения и бушуващи страсти.

Бора Станкович умира нещастен; по-конкретно, възмутен. Може би най-доброто нещо за състоянието на духа му преди смъртта е изречението, което той казва на Иво Андрич, което последния записа: „Внимавай, Иво! Крадците усещат, че имаш талант. Ще те мразят толкова, колкото и мен. Те така ще нагласят, за да те освободят от службата и да те вкарат в затвора, зад решетките! “

Историята на погребението му, разказана от внучката му Зора, е следната: „Когато дядо ми умря, дойдоха при баба, за да й кажат, че на градско ниво е решено той да бъде погребан по първа категория, както се наричаше тогава , Бабата каза, че няма нищо против, но предупреди, че не знае дали може да я плати. Казаха й, че това е почетно място и че община Белград плаща всичко. И всичко беше както беше уговорено. Скоро след това бяха отпечатани книгите на дядо заедно с дневника „Под окупация“. Когато тази книга излезе, някои хора, не кой да е, а висшите власти, се разпознаха в нея. И баба получава сметката, за да плати гроба и погребението! По първокласната тарифа! Съгласиха се да плаща на вноски! "

Вижте телевизионната адаптация на пиесата "Кощана"