Здравка Евтимова е българска писателка, родена в гр. Перник през 1959 г. Завършва английска филология във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Нейни разкази са издавани в 32 страни.

Живее в Перник, България. Говори и пише на български, английски, френски, немски и руски език.

През 2015 г. разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ беше включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания; от януари 2019 г. същият разказ е включен в учебник за преподаване знания по литература за прогимназиите в САЩ – 8-и клас.

Разказът на Здравка Евтимова „Seldom“ („Рядко“) е включен в антологията „Best European Fiction 2015“ („Най-добра европейска проза 2015 г.) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ, 2015.

Разказът на писателката „Твоят ред е“ е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005“ в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят“.

Разказът ѝ „Васил“ е един от десетте разказа, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Отличия:

• В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за разказ „Златен ланец“ на вестник „Труд“ – 2006 г. и 2010 г.
• Носител на наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ на в. „Стършел“
• Носител на литературната награда за проза „Анна Каменова“
• Носител на наградата „Балкани“ на издателство „Балкани“ за разказ от балкански писател
• През декември 2014 г. Здравка Евтимова спечели наградата „Балканика 2014“ за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази“
• През 2015 г. Здравка Евтимова спечели националната награда „Блага Димитрова“ за произведение на морално-етична тема, писано от жена
• През 2016 г. нейната книга „Една и съща река“ (2015) спечели наградата за роман на фонд „13 века България“
• През 2019 г. Здравка Евтимова разделя с писателя Ангел Ангелов наградата „Милош Зяпков“ за сборника „Юлски разкази“.  

УС на ПГИ - гр. Перник ви представя в прикачените файлове разказите "Кръв от къртица" и "Виолина", преведен на сръбски език.

КРЪВ ОТ КЪРТИЦА

Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

 

ВИОЛИНА

Здравка Евтимова

 

Оне и сада то раде, мама и тета Надежда - одевене у дуге хаљине от златног, још увек новог броката, иако их облаче скоро сваке вечери задњих петнаестак година. Свирају - мајка на виолини а тета Надежда на виолончелу. Тада им се боре на рукама и лицу не примећују. Нису се угојиле, тела им се нису претворила у беозбличне вреће и у инат времену шаљу светлост златним брокатом док им свемир струји кроз срца и полако утиче у моје. Ја сам једина кћер у нашем трочланом домаћинству. Мама и тета Надежда су рођене сестре.

Својевремено, када су купиле зланти брокат за хаљине, имале су много обожавалаца а оне саме биле лаковерне и младе девојке. Господа су изгледала пристојно и уљудно и често су улазили и излазили из њихових живота. Када су се истовремено обе огласиле да чекају бебу - можете и замислити какав је ужас доживео мој покојни деда, познати концертни виолиниста и покојна бака, заљубљена до смртног часа у мужа, оседелог и болесног од многих болести.

Кад и мама, и тета Надежда је рекла сиротим родитељима да чекају бебу, али да нису баш сигурне ко су очеви и бака Надежда је почела да се тресе и то дрхтање јој је остало у прстима све до смрти. Доживела је јак психички удар, јер јадница, сем несрећног виолинисте, није познавала нити признавала ни једног другог мушкарца. Деда је био њена звезда, родна планета, крв, болест и здравље. Бог да га прости.

Са страхопоштовањем сам узумала у руке његову виолину на којој је мама свирала само кад је била заљубљена и тада се музика претварала у најудаљенију звезду коју сам ја, једина неталентована у породици, успевала да видим. Стајала бих и посматрала усхићену маму, као да је дошла из друге галаксије и као да није жена која ми даје новац за доручак сваког дана није више била бесна вучица која ме грди како треба да изађем да се поиграм са другарицама или бар да се заљубим као друге девојке. Зашто окапавам над прашњавим књигама, које ми пуне не нешто умну главу лажим а о животу? Зашто гледам у земљу пролазећи поред дечака - брукам крв која тече венама код свих жена из њеног рода. Али, кад је свирала на дединој виолини, и она је спуштала поглед јер је вероватно била заљубљена у неког пристојног мушкарца. То би се дешавало веома ретко, јер је мама, као и тета Надежда, имала много мушкараца, али мало пристојних.

Мама и тета Надежда су биле веома лепе жене, једрих, високих тела која су остајала таква упркос огромним количинама поједеног хлеба. Обе су биле мишљења да секс уклања виашк килограма, но ја сам знала да њихова безумна љубав ка музици растапа оне грозне материје у крви - неће бити да су Моцарт и Брамс слабији от отрова? Црна васиона се претварала у белу маглину која је падала на струне и уклањала трагове свега - лоше мушкарце и ружне речи које је тета Надежда изговарала у мом присуству како би ме упозорила колико је тежак живот.

Било како да је - кад су мама и тета саопштиле виолинисти и његовој жени да чекају бебе, виолиниста је рекао: добро, девојке, наћи ће се пара за некакве две бебе, само вас две гурајте напред. А моја покојна бака, саслушавши његове мирне речи, упркос дрхтању прстију, сагласила се да ће се, забога, за две бебе наћи тамо неке пелене. Тета Надежда се ослободила бебе, јер се у то време заљубила у једног много лепог морског официра. А мама је родила мене. Сестре су прославиле мој први рођендан кад ми је било већ пет година - две лепе, краљевски високе жене, нису давале ни пет пара за било кога на свету, осим за своје вечерње концерте. За Моцарта, Шуберта и Брамса. На несрећу, деда и баба су умрли једно за другим, виолиниста је наджеивео своју жену само осам дана. Нашли смо га мртвог како грли виолину на којој је мама свирала само кад је била истински заљубљена. Нико ме није научио да свирам ни на виллини ни на виолончелу. Умела сам само да звиждућем и кад бих увече остајала сама, а мама и тета биле са неким од својих згодних обожавалаца, звиждукала бих нешто што сам запамтила са њихових концерата и тако се успављивала, сањајући како Моцарт компонује неку паралелну, прелепу васиону која ће пасти на мамине струне а ја ћу то чути.

Један мамин пријатељ је такође свирао виолину. Био је много мршав а ја сам мислила да је болестан - имао је веома прозрачно лице. Чак се и сложих са мамом да га не пуштамо у кућу. Он се показа као добар човек - док су мама и тета Надежда биле заокупљене својим пријатељима, ја сам га слушала како свира виолину. Нисам знала ко су композитори његове музике. Та музика није била ни небо, ни ливада у пролеће, већ музика намученог и болесног човека који сигурно види своју смрт у нотној свесци, а можда види и свет, куда ће одлетети, кад пође из моје собе и остави чинију у коју сам стаљала мало парче торте. Мени се допадала његова музика, јер човек никада не лаже кад се суочи са смрћу.

Кад сам мами и тета Надежди рекла да чекам бебу, оне се у један глас развикаше да ће побити све своје пријатеље - подозревале су да је неко од њих крив за моју несрећу. Тета Надежда, пак, после рече да ћемо за једну бебу имати пара: шта је то једна беба - неколико пелена и млеко сваки дан. Али, кад схватише да желим да се удам за Калина, уистину направише пакао: "Је ли могуће - па ми смо интелигентна бића, ко се удаје у данашљње време, за бога милога! Он ће ти упропастити живот, лепотице наша. Ми знамо мушкарце, те покварењаке". Мама рече да ће Калин можда брзо и да умре, ја ћу бити слободна, а о беби ћемо се бринути, дај боже да је женско. Калина нису пуштале у кућу, рекле су да за таквог ниткова нема места у нашем дому, али су га једном приликом чуле како свира - сада већ не о смрти већ о својој нерођеној кћери и тета Надежда је рекла: "Слушај, можда се и нађе место за њега у нашој кући", а то је већ премного за једну жену, која од своје двадесет прве године свира сваке ноћи на виолончелу о црним ноћима, црним мушкарцима и о оном лепотану, морском официру. Па шта сад, добиће унуку - а ако је господ не узме да свира горе, на небу, та моја бебе ће постати велика виолинисткиња. Калин ми је говорио да му по струнама на виолини тече једна залтна река а све због мене и да ће остати жив само зато што ја живим у тој матици. Ја сам знала да је он моја планета, моје црно небо, моја матица, моја болест и здравље и дадох себи реч да ћу замолити тета Надежду да одсвира нешто о њему кад се у неког поново заљуби - јер њене плаве очи не познају ништа црно; то су најлепше очи које може да има једно људско биће.