Райко Митич (Дол, Бела Паланка, 19 ноември 1922 г. - Белград, 29 март 2008 г.) е югославски футболист. Въпреки че е роден в малкото село Дол близо до Бела Паланка, той бързо започва да играе за големи клубове. Той игра за базирания в Белград БСК и Цървена звезда, където стана известен. Той бе капитан на този отбор и бе обявен за първата „Звезда на звездата“. Игра в позицията на десния полузащитник.

Той изигра 59 мача за югославския национален отбор и отбеляза 32 гола. Участва на световните първенства в Бразилия през 1950 г. и в Швейцария през 1954 г. Поради честната си игра, ще бъде запомнен като великия джентълмен на футбола.

Митич започна да играе футбол на поляните на белградския Кошутняк и продължи в едноименния клуб, който се състезаваше в трета дивизия на Белград. През лятото на 1938 г. той става член на младежкия отбор на БСК, а две години по-късно, в средата на 1940 г., дебютира за главния отбор на позицията на централен нападател.

Втората световна война спира спортното му развитие, но от 1944 г. като боец в Инженерната бригада на югославската армия (заедно с Джаджич и Йезеркич) продължава да играе, а впоследствие става първи капитан от основаването на Цървена звезда на 4 март 1945 г. Оттогава той носи „червено-бяла“ фланелка като един от най-добрите играчи в историята на Цървена звезда през 14 шампионатни сезона. Той изиграва общо 572 мача (от които 220 в Първенството и 39 за Купата) и вкара 116 гола (74 в Първенството и 22 за Купата).

Като капитан Митич водеше "червено-белите" пет пъти, когато спечелиха титлата шампион на Югославия: 1951, 1953, 1956, 1957 и 1959 г. Във футболната купа на Югославия, Митич спечели трофея четири пъти с Цървена звезда: 1948 , 1949, 1950 и 1958 година.

Освен при рехабилитация след операция на менискус през 1947 г., Митич рядко отсъстваше от екипа. След 13 години активна игра той се сбогува с фланелката на Цървена звезда на 29 ноември 1958 г. във финала за Купата срещу Мостар Велес (4: 0) в Белград.

След като напусна играта, от 1960 до 1966 г. е старши спортен треньор начело на професионалния щаб на Цървена звезда, в края на 1966 г. става член на Националния комитет на ФСЮ (Футболния съюз на Югославия), а от 23 април 1967 г. до 18 ноември 1970 г. като селекционер е изградил 34 югославски национални отбора.

Още като активен играч той беше коментатор в белградския „Спорт“, а по-късно се посвети изцяло на спортната журналистика и дълги години беше коментатор във вестник „Темпо“, в който остава активен дори след пенсионирането си през 1983 г.

Иначе историята му в Бела Паланка не завършва само с това, което е написано в книги и в интернет. Чуват се различни истории, защото повечето хора от Бела Паланка имат роднински връзки с дядо Райко, както някои го наричат. И така, интересен анекдот е, че когато Звезда пътуваше за България, София за мач с ЦСКА-София, автобусът с играчи спря в Бела Паланка за кратка почивка. Разбира се, хората се събраха и с нетърпение очакваха играчите да излязат от автобуса. Излязоха някои играчи, които поздравиха феновете, повечето от които бяха деца. Един от възрастните хора извика на един от играчите да се обади на Райко, близките му чакаха да го видят, братовчедите му, някои деца. Когато съотборникът излезе отново, той каза, че Райко спи, уморен и не може да излезе. Мъжът се обърнал към децата и казал: "Така ли? Деца, от сега нататък не искам да ви виждам да викате за Звезда". И наистина има хора, които от този ден спряха да викат за Цървена звезда, може би не по тази причина, но историята остава.

Като спомен за него и приноса му в спорта и сръбския футбол хората от Бела Паланка му направиха паметник в сътрудничество със Спортен клуб „Цървена звезда“.